ТАМ, КЪДЕТО
Там земята се разплаква, а небето се обърква -
в необмисленото дворче на една случайна църква.
Седем думи, пет целувки, след което се оказва
в единайсет и петнайсет, че градът ни забелязва.
Там, където сме виновни. Там е тихо, там е вкусно
от разсънените дрехи и учуденото чувство.
Там, където сме красиви, силни, неупотребени,
с нокти на сиамски котки и тела на манекени.
Там сме още неумели, дишането е неточно,
и тревата е внезапна, а дървото е нарочно.
Там, където сме неясни, никакви, безотговорни
и оградите са арфи, а олуците - валдхорни.
Ъгълът е благосклонен, улицата е конфликтна
там, където ме намрази, там, където ме обикна.
Там, където синя, синя, синя вечерта се спуща
и си тръгва бяла, бяла, бяла с твоите обуща,
без надеждата за утре, без тревогата от вчера,
само с радостта от днеска - прясно цвете на ревера.
Там, където... Там, където всичко беше във зародиш.
Там, където - подозирам - много тайно още ходиш.
Там, където моят двойник може би ще се обади.
Там, където бяхме млади... Там, където бяхме млади.
в необмисленото дворче на една случайна църква.
Седем думи, пет целувки, след което се оказва
в единайсет и петнайсет, че градът ни забелязва.
Там, където сме виновни. Там е тихо, там е вкусно
от разсънените дрехи и учуденото чувство.
Там, където сме красиви, силни, неупотребени,
с нокти на сиамски котки и тела на манекени.
Там сме още неумели, дишането е неточно,
и тревата е внезапна, а дървото е нарочно.
Там, където сме неясни, никакви, безотговорни
и оградите са арфи, а олуците - валдхорни.
Ъгълът е благосклонен, улицата е конфликтна
там, където ме намрази, там, където ме обикна.
Там, където синя, синя, синя вечерта се спуща
и си тръгва бяла, бяла, бяла с твоите обуща,
без надеждата за утре, без тревогата от вчера,
само с радостта от днеска - прясно цвете на ревера.
Там, където... Там, където всичко беше във зародиш.
Там, където - подозирам - много тайно още ходиш.
Там, където моят двойник може би ще се обади.
Там, където бяхме млади... Там, където бяхме млади.
ЗДРАВЕЙ, ЛЮБОВ
А аз те търсех. И почти нарочно.
Почти не вярвах, че ще те намеря.
Бях пълен с грешни мисли.
И те търсех
във тази дневна нощ, в която светеше
голямата слънчева луна отгоре.
Ти ме погледна със вечерен поглед
и имаше най-утринните устни,
които съм целувал някога...
И чак тогава аз се сетих вече –
и все пак те попитах как се казваш.
– Любов!
Ах, да! Любов!
Аз бях забравил.
Здравей, любов!
Защо си тъй различна?
Кой те научи тъй да се целуваш?
Къде живееш?
Може ли да вляза?
Ах, този вход е тесен както някога
с това автоматично осветление.
И подът пее тихо под краката ми
една възбуждаща, банална песничка:
"Bonne chance, cherie, bonne chance."
Това е стаята...
Леглото е почти домашно,
помниш ли –
тук някога май имаше пиано?
Тук някога, а може би – там някъде.
Ти, същата, а може би – Тя, другата,
седеше независима на стола
и весело и дълго ми говореше...
Ти се събличаш.
Колко си пораснала
все пак, Любов!
Все пак, Любов ли казах?
Любов ли беше името ти древно?
А аз почти те бях забравил вече.
Как странно е това взаимодействие
на Слънце и Луна във тази нощ
през твоето прозорче без пердета.
Ти си загадъчна във свойта опитност,
ти си самоуверено безпомощна,
когато искаш да ме изненадаш
с това, че си съвсем,
съвсем
различна.
Любов, ти плачеш!
Плачеш ли наистина?
Ти плачеш.
И сълзите ти са черни –
навярно от молива под очите ти.
Наистина ли ти е тъжно?
Знаеш ли,
ти пак си същата, съвсем еднаква си –
а аз съм друг,
а аз съм друг,
Любов.
Ти плачеш – аз не вярвам на сълзите ти,
не вярвам на ръцете ти,
на устните,
на тялото не вярвам
и на думите.
И нищо, нищо няма да ти кажа
на тръгване...
На тръгване от теб.
Как да повярвам в теб? Ще ме научиш ли?
Как да изтрия суетните си – устните
на всичките, които си целувала?
Как да отскубна с пръстите си – пръстите
на всичките, които си прегръщала?
Как да премахна с думите си – думите
на всичките, които са те викали
фамилиарно – весело по име?
А името ти е почти измислица.
Прости, Любов!
Аз тръгвам пак по стълбите
с това автоматично осветление
на светло-тъмно-светло-тъмно-светло
под странното добро взаимодействие
на Слънце и Луна във тази нощ.
Усмихвай се. И аз ще се усмихвам.
А може би пак ще се срещнат някога
на някоя безлична дневна улица
вечерните ни уморени погледи
и може би тогава ще сме истински
и ти,
и аз.
Наистина е весело.
Наистина до болка ми е весело,
че пак...
че все пак
тръгвам да те търся
и може би ще те намеря някога.
1967
НА ДРУГИЯ КРАЙ…
Внезапна надеждица ме сполетя.
На другия край на земята е тя.
Дали е случайност? Или е късмет?
Пътува към мен със един мотопед.
Той смешно пърпори… Аз чувам от тук.
На другия край на земята… на юг…
По стръмни шосета… Край стръмни скали.
Тя идва към мене на север… Дали?
Дали в този хаос от други неща
към мен специално е тръгнала тя?
Но няма значение… Аз съм щастлив.
Усещам се още… И значи съм жив.
Това старо тяло… И старо сърце…
са мои все още… И тези ръце…
Тя няма да дойде… Прекрасно го знам.
Но има я, има я някъде там.
Къде е?.. Каква е?.. Защо?.. До кога?..
По-важно е туй, че я има сега…
Внезапна надеждица ме сполетя…
На другия край на живота е тя…
допотопно те обичам... Пагубно... Тоталитарно...
Не по дълг и не по навик, ами по поличба божа -
с половината си разум и със цялата си кожа.
В кухнята, когато готвиш... И на сцената, когато
се покланяш... Сутрин... Вечер... Те обичам... Всяко лято...
Вдругиден... През януари... Светла... Зла... И безразборна...
Те обичам... Във леглото... И във тясната гримьорна...
След скандална репетиция... След печална премиера...
Утре много те обичах... И ще те обичам вчера...
Днес обаче те обичам... Даже от дълбока древност...
С половината ти ярост и със цялата ти ревност.
Със усмивка... Без усмивка... Чужда... Моя... И проклета...
И във рокля те обичам... С кроасан... И на диета...
С белите кахъри също... И отляво с твойта бенка...
Мъка моя... И убийца... И надеждица... И фенка...
Противоположност моя... Рака срещу Козирога...
И любов - хем прокълната, хем изпратена от Бога.
Кола. И нараснал обем.
Обезтъжих се без време.
Обезсълзих се съвсем.
Милите стари емоции
ме напуснаха мълчешком.
Движа се на подскоци
между служба и дом.
Нямам време да се замисля,
да се погледна отстрана.
Имам доводи, примерно триста,
да оправдая свойта вина.
Само ти (ако поискаш)
можеш (ако решиш)
да ме натъжиш наистина
и наистина да ме просълзиш.
Любов зад секретна брава.
Панели. Бетон. Железа.
На лицето ми бавно изгрява
една бутафорна сълза.
Почти не вярвах, че ще те намеря.
Бях пълен с грешни мисли.
И те търсех
във тази дневна нощ, в която светеше
голямата слънчева луна отгоре.
Ти ме погледна със вечерен поглед
и имаше най-утринните устни,
които съм целувал някога...
И чак тогава аз се сетих вече –
и все пак те попитах как се казваш.
– Любов!
Ах, да! Любов!
Аз бях забравил.
Здравей, любов!
Защо си тъй различна?
Кой те научи тъй да се целуваш?
Къде живееш?
Може ли да вляза?
Ах, този вход е тесен както някога
с това автоматично осветление.
И подът пее тихо под краката ми
една възбуждаща, банална песничка:
"Bonne chance, cherie, bonne chance."
Това е стаята...
Леглото е почти домашно,
помниш ли –
тук някога май имаше пиано?
Тук някога, а може би – там някъде.
Ти, същата, а може би – Тя, другата,
седеше независима на стола
и весело и дълго ми говореше...
Ти се събличаш.
Колко си пораснала
все пак, Любов!
Все пак, Любов ли казах?
Любов ли беше името ти древно?
А аз почти те бях забравил вече.
Как странно е това взаимодействие
на Слънце и Луна във тази нощ
през твоето прозорче без пердета.
Ти си загадъчна във свойта опитност,
ти си самоуверено безпомощна,
когато искаш да ме изненадаш
с това, че си съвсем,
съвсем
различна.
Любов, ти плачеш!
Плачеш ли наистина?
Ти плачеш.
И сълзите ти са черни –
навярно от молива под очите ти.
Наистина ли ти е тъжно?
Знаеш ли,
ти пак си същата, съвсем еднаква си –
а аз съм друг,
а аз съм друг,
Любов.
Ти плачеш – аз не вярвам на сълзите ти,
не вярвам на ръцете ти,
на устните,
на тялото не вярвам
и на думите.
И нищо, нищо няма да ти кажа
на тръгване...
На тръгване от теб.
Как да повярвам в теб? Ще ме научиш ли?
Как да изтрия суетните си – устните
на всичките, които си целувала?
Как да отскубна с пръстите си – пръстите
на всичките, които си прегръщала?
Как да премахна с думите си – думите
на всичките, които са те викали
фамилиарно – весело по име?
А името ти е почти измислица.
Прости, Любов!
Аз тръгвам пак по стълбите
с това автоматично осветление
на светло-тъмно-светло-тъмно-светло
под странното добро взаимодействие
на Слънце и Луна във тази нощ.
Усмихвай се. И аз ще се усмихвам.
А може би пак ще се срещнат някога
на някоя безлична дневна улица
вечерните ни уморени погледи
и може би тогава ще сме истински
и ти,
и аз.
Наистина е весело.
Наистина до болка ми е весело,
че пак...
че все пак
тръгвам да те търся
и може би ще те намеря някога.
1967
НА ДРУГИЯ КРАЙ…
Внезапна надеждица ме сполетя.
На другия край на земята е тя.
Дали е случайност? Или е късмет?
Пътува към мен със един мотопед.
Той смешно пърпори… Аз чувам от тук.
На другия край на земята… на юг…
По стръмни шосета… Край стръмни скали.
Тя идва към мене на север… Дали?
Дали в този хаос от други неща
към мен специално е тръгнала тя?
Но няма значение… Аз съм щастлив.
Усещам се още… И значи съм жив.
Това старо тяло… И старо сърце…
са мои все още… И тези ръце…
Тя няма да дойде… Прекрасно го знам.
Но има я, има я някъде там.
Къде е?.. Каква е?.. Защо?.. До кога?..
По-важно е туй, че я има сега…
Внезапна надеждица ме сполетя…
На другия край на живота е тя…
ПОЛИЧБА
Ако искаш, продължавай да не вярваш, че е вярно -допотопно те обичам... Пагубно... Тоталитарно...
Не по дълг и не по навик, ами по поличба божа -
с половината си разум и със цялата си кожа.
В кухнята, когато готвиш... И на сцената, когато
се покланяш... Сутрин... Вечер... Те обичам... Всяко лято...
Вдругиден... През януари... Светла... Зла... И безразборна...
Те обичам... Във леглото... И във тясната гримьорна...
След скандална репетиция... След печална премиера...
Утре много те обичах... И ще те обичам вчера...
Днес обаче те обичам... Даже от дълбока древност...
С половината ти ярост и със цялата ти ревност.
Със усмивка... Без усмивка... Чужда... Моя... И проклета...
И във рокля те обичам... С кроасан... И на диета...
С белите кахъри също... И отляво с твойта бенка...
Мъка моя... И убийца... И надеждица... И фенка...
Противоположност моя... Рака срещу Козирога...
И любов - хем прокълната, хем изпратена от Бога.
ВЪРХЪТ
Върхът към който се изкачвам от толкова години вече...
Върхът – високият и стръмен...Върхът непостижим...Върхът.
Защо така ме съблазнява...Не помня от кога... От някога.
И аз все още се катеря...Но никога не ще го стигна.
В това затворено пространство животът ми почти изтече
в импулс от Някога към Никога. От Минало към Невъзможност...
Под мен останаха скалите, потънали в мъгла...И ето!
Най-после слънце... Но на залез...И ниско долу....Ниско долу.
И ето го върхът...Нима?.. Нима съм го достигнал вече?
Наистина над мен – небе! Небе...Небе... И нищо друго.
О, господи, какво да правя, освен да продължа нагоре...
Върхът – високият и стръмен...Върхът непостижим...Върхът.
Защо така ме съблазнява...Не помня от кога... От някога.
И аз все още се катеря...Но никога не ще го стигна.
В това затворено пространство животът ми почти изтече
в импулс от Някога към Никога. От Минало към Невъзможност...
Под мен останаха скалите, потънали в мъгла...И ето!
Най-после слънце... Но на залез...И ниско долу....Ниско долу.
И ето го върхът...Нима?.. Нима съм го достигнал вече?
Наистина над мен – небе! Небе...Небе... И нищо друго.
О, господи, какво да правя, освен да продължа нагоре...
ЕЖЕДНЕВИЕ
Театър. Цигари. Проблеми.Кола. И нараснал обем.
Обезтъжих се без време.
Обезсълзих се съвсем.
Милите стари емоции
ме напуснаха мълчешком.
Движа се на подскоци
между служба и дом.
Нямам време да се замисля,
да се погледна отстрана.
Имам доводи, примерно триста,
да оправдая свойта вина.
Само ти (ако поискаш)
можеш (ако решиш)
да ме натъжиш наистина
и наистина да ме просълзиш.
Любов зад секретна брава.
Панели. Бетон. Железа.
На лицето ми бавно изгрява
една бутафорна сълза.
ОКСИМОРОН
Не давам свойта млада старост -
последния си нощен ден.
Божествен дявол с кротка ярост
крещи беззвучно още в мен.
Какво избирам - кратка вечност?
Не знам...Или безкраен миг?
Навлизам в близката далечност -
единосъщ и многолик.
Бях награден и бях наказан.
Живях умрял. Умирах жив.
Ревнив - в любовната омраза.
В омразната любов - щастлив.
Неотстъпчив и доброволен...
Летяха зимните лета.
И есента бе пълна с пролет,
и пълна с есен пролетта
Отивам си - безгрешен грешник.
Неизтощим и уморен.
И слънцето - тоз черен свещник
едва белее Там... Над мен.
последния си нощен ден.
Божествен дявол с кротка ярост
крещи беззвучно още в мен.
Какво избирам - кратка вечност?
Не знам...Или безкраен миг?
Навлизам в близката далечност -
единосъщ и многолик.
Бях награден и бях наказан.
Живях умрял. Умирах жив.
Ревнив - в любовната омраза.
В омразната любов - щастлив.
Неотстъпчив и доброволен...
Летяха зимните лета.
И есента бе пълна с пролет,
и пълна с есен пролетта
Отивам си - безгрешен грешник.
Неизтощим и уморен.
И слънцето - тоз черен свещник
едва белее Там... Над мен.
ПРИКАЗКА ЗА СПЯЩАТА ЦАРКИНЯ
Вечерта е малко тъжна,вечерта е много синя.
В мойте ръце притихва
кротко спящата царкиня.
Спящата царкиня тихо,
доверчиво е заспала.
Аз целувам в тишината
нейната усмивка бяла.
Моята ръка е пътник,
неуверен, разтревожен.
Пътят, който ще измине,
може би е невъзможен.
Ето тръгва по косите
леко, сякаш моли прошка,
спуска се надолу, спира
пред учудената брошка.
Тя е камък пограничен,
знак и страшен, и прекрасен,
който сочи, че оттука
пътят вече е опасен.
Вечерта е много светла,
вечерта е много синя
и във нея се пробужда
тихо спящата царкиня.
Ти не се ли сърдиш малко,
виждащо момиче?
Моята ръка е пътник,
който своя път обича.
Тя обича го, защото
той не е студен и равен.
Ето пътят се изкачва,
пътникът е смел и бавен,
той върви по стръмнината
дълго, много дълго време,
и когато стига горе,
спира дъх да си поеме.
После слиза все тъй бавно
и под неговите стъпки
пътят леко се раздвижва
в необикновени тръпки.
Ти не ми се сърдиш, зная,
топло, тръпнещо момиче.
Моята ръка е пътник,
който своя път обича.
И не може вече никой,
никой да и го отнеме.
Този път е чист и ясен,
този път е бял и земен.
