| JeremyVagabond

Те са навсякъде, хилядите (сякаш) безсмъртни войни на града – старите хора. Може отстрани да звучи адски цинично, но представата в главата ми не би могла да има по-благ вид и по-мек привкус от настоящия. Сблъсъкът с тях и класифицирането им, като онази част от обществото, която само пречи, произтичат от опита. А най-пресният – преди броени часове имах желанието (и все пак необходимостта) да приключа с една бърза най-обикновена човешка нужда на път по работа и минавайки покрай любимото учебно заведение, СУ, реших, че не би изникнало по-благоприятно място да свърша въпросната задача. Опитвайки да се вляза обаче, установих, че това няма как да се случи, понеже бях (буквално!!) сграбчена и изхвърлена (не, не преувеличавам, студените кокалести ръце почти ми направиха синки), което безумно много ме възмути. Та това е най-пресният случай, нищо особено, но това е на всяка крачка – бутат се, изискват да им се засвидетелства уважение, без да съм сигурна, че наистина са го заслужили (наиситна възрастта е фактор, който обаче не винаги асоциирам с мъдрост и добродушие), тръгват да прекосяват половината град, наистина много километри, в продължение на много часове(наистина) само да си купят кило картофи, които са по-евтини с 3 стотинки от онези, в кварталния плод-зеленчук, нямат чувство за равновесие и за себеусещане в пространството, но най-вече – са злобни. Тази злоба, насъбирана цял живот, явно е нужно все пак да се излее. На кого – на всеки, особено пък на по-младите – просто да си знаят от малки, че това, което ги чака не са дъгички и цветенца, че животът смърди ужасно на лайна – просто да го напомнят. И за това, че те са преживели повечето години не по начина, по който им се е искало, трябва като вече са стари да покажат колко малко смисъл има всичко. И какво ще си каже някой – все едно пък, че и ти няма да станеш на 130 години, да си боядисаш синя косата, да изперкаш тотално, да се буташ в несвяст и да смърдиш на едноседмична котешка пикня – ами НЕ, преди да стигна това положение си пожелавам да ме няма, да си почивам на спокойствие долу в черната земя.

П.П. Ами не. (: Не искам да звуча гневно и толкова грозно, хич не искам. Искам всички стари хора да са мили и добрички сладурковци, да са учтиви, забавни, мъдри и пълни с живот. Да се обичат, да се държат за ръка по улицата, все едно току-що са си казали за пръв път „обичам те“, да обичат и другите. Но материята, с която работя, примерите и опитът, който черпя идват направо от живота, от живите хора, които виждам по улиците, и ги гледам (или поне се старая) по най-обективния начин; а не решавам да се занимавам в измислени герои. ;]