Тръгва си по пътя, но не бърза сам.
Единствено часовника остави там –
Потънал, ръждясал, забравен..
На дъното на блатото удавен.
Но взе със себе си по-важни вещи:
Мириса на две ароматни свещи,
Малко кубче непринуденост
И един свеж стрък превъзбуденост.
А още цял кашон желания,
Една тавичка любовни послания..
Но важното бе, че не тръгва сам,
Придружи го приятел прям – срам.
Защото притесняваше се леко.
Какво да и кажа, намекни, човеко.
Питаше се, попита него също.
Едно чувство безкрайно могъщо
Царуваше сред армия от съждения
Но вече беше взето и решение:
Нямаше нищо да и каже
Знаеше, че моментът е важен,
А думите тогава могат само
Да пречат. И нямо
Щеше най-скъпите си вещи да и подари
Да нямат край тези слънчеви дни..
И тя да разбере, сякаш телепатично
Онова чувство, могъщо и мистично.
на Валентина,
Ноември, 2010
0 коментара:
Публикуване на коментар