Blood types

Животът поставя всеки в различни ситуации, места, по различнo време, като го среща с най-различни хора. Но почти никой не е съпътстван с най-правилните хора, от неговата порода, онези, с които да бъде напълно себе си, които имат същия вкус и поглед върху случващото се. Правилните хора може да ги срещне за кратко, или въобще никога и за това се примирява със ‚съдбата си‘, правейки всичко като разполага само с онова, което му е дадено, но заблуждавайки се, че това е възможно най-доброто. Идеята е да си вземаш най-хубавото, най-ценното, онова, което мислиш, че е добро за теб и твоите решения от всеки по пътя си, да го правиш свое - част от себе си, а срещнеш ли някой от твоята порода – или да се стараеш до го държиш винаги около себе си, или за краткия период, през който обстоятелствата са ви срещнали, да изстискаш, извлечеш най-ценното от общуването ви..Ами да, май това е ключът.

XX

http://www.youtube.com/watch?v=8kiDpltsAk8

Don't look away, when there's nothing there

 

Woman like a man

I need a piss, I wanna hate, Fuck it up, come. My love, Eat your meat, Keep your teeth, run. You lost me, You cost me, You taught me of me in the end. We're bad, What we do. Stupid fools.

You wanna get boned, You wanna get stoned, You wanna get a room like no-one else. You wanna be rich, You wanna be kitsch, You wanna be the bastard of yourself. You wanna get burned, You wanna get turned, You wanna get fucked inside out. You wanna be ruled, You wanna be fooled, You wanna be a woman like a man, Like a woman like a man.

A woman like a man, like a man, like a woman like a man, you like a man. I’ll get a cheaper ticket next time... Woman like a man, woman like a man, like a woman like a man, woman like a man I’ll get a cheaper ticket next time... A woman like a man, like a man, like a woman like a man, woman like a man I’ll get a cheaper ticket next time... Woman like a man, like a man, like a woman like a man, like a man. 'Cause it really wasn’t worth the ride.

Need a hit? Wanna wait, Suck it up, cum. My love, Eat your meat, Itchy feet, run. You reach me, You bleach me, You teach me of me how familiar. We're bad, What we do. Stupid fools.

http://www.youtube.com/watch?v=MjBzElQrm4E 

Take a look at our future, baby

There'll be times when my crimes will seem almost unforgivable
I give in to sin because you have to make this life livable
..
There'll be days when I'll stray
I may appear to be constantly out of reach
I give in to sin because I like to practice what I preach
I'm not trying to say, I'll have it all my way
I'm always willing to learn when you've got something to teach
And I'll make it all worthwhile, I'll make your heart smile

Strange love, strange highs and strange lows
Strange love, that's how my love goes

Oh, how I do love the rain

Стои тя, тази книга, в специална направена за нея кантонерка на гарата. Ключът от кантонерката „се намира на съхранение у стражаря на гарата“, но всъщност няма нужда от никакъв ключ, понеже кантонерката е всякога отключена. Разтваряйте книгата и четете:

„Уважаеми господине! Изпробване на писеца?!“

Отдолу е нарисувана муцунка с дълъг нос и рогчета. Под муцунката е написано:

„Ти си картина, аз — портрет, ти си гадина, аз — човек. Аз съм твоята мутра.“

„Като наближавах тая гара и гледах природата през прозореца, фръкна ми шапката. И. Ярмонкин“

„Не зная кой написал е това, а аз, глупакът, го чета.“

„Оставил спомен за себе си началникът на бюро жалби Коловроев.“

„Изказвам пред началството оплакването си от кондуктора Кучкин заради грубото му държане по отношение на жена ми. Жена ми не вдигаше никакъв шум, а напротив — стараеше се всичко да бъде тихо. А също така и спрямо стражаря Клятвин който ме хвана грубо за рамото. Живея в имението на Андрей Иванович Ишчеев който знае моето поведение. Служещ в канцеларията Самолучшев“

„Никандров е социалист!“

„Намирайки се под прясното впечатление от възмутителната постъпка ... (задраскано). Минавайки през тази гара, аз бях възмутен до дъното на душата си от следното ... (задраскано). Пред очите ми се разигра следното възмутително произшествие, което рисува с ярки краски нашите железопътни нрави ... (по-нататък е задраскано всичко освен подписа). Алексей Зулиев, ученик от 7-и клас в Курската гимназия“

„Докато чаках тръгването на влака, разглеждах физиономията на началник гарата и останах много недоволен от нея. Съобщавам това по линията. Жизнерадостен летовник“

„Зная кой е писал това. Писал го е М. Д.“

„Господа! Телцовски е мошеник на карти!“

„Жената на стражаря ходи вчера с бюфетчията Костка оттатък реката. Желаем им всичко най-хубаво. Горе главата, стражарю!“

„Минавайки през гарата и бидейки гладен с мисъл какво да похапна не можах да намеря постна храна. Дякон Духов“

„Плюскай, каквото ти дават...“

„Който намери кожена табакера нека да я предаде в касата на Андрей Егорич.“

„Тъй като ме изгонват от службата, че уж съм пиянствувал, заявявам, че всички вие сте мошеници и крадци. Телеграфистът Козмодемянски“

„Кичете се с добродетел.“

„Катенка, обичам ви безумно!“

„Моля в оплаквателната книга да не се пишат странични неща. За началник гарата Иванов 7-и“

„Макар и седми, ти си глупак.“

1884

http://www.youtube.com/watch?v=r1Qu7qMO_Yk 

The grass always looks greener on the other side..

Раят
е винаги другаде.

В рая
са винаги другите.

Другаде.
Раят е другаде.

Друг
ад
е.

Да се помни

"and don't forget", my father would say, as if he expected me at any moment to up and leave to seek my fortune in the wide world, "whatever you learn about people, however bad they turn out, each one of them has e heart, and each one of them was once a tiny baby sucking his mother's milk..."

*** the theatre of absurd***

Stanley: How would you like to go away with me?
Lulu: Where?
Stanley: Nowhere. Still, we could go.
Lulu: But where could we go?
Stanley: Nowhere. There's nowhere to go. So we could just go. It wouldn't matter.
Lulu: We might as well stay here.
Stanley: No. It's no good here.
Lulu: Well, where else is there?
Stanley:  Nowhere.
Lulu: Well, that's a charming proposal.

http://www.youtube.com/watch?v=Nh7GXRv6xVY 

По път

Вървиш си по улицата; не спираш да водиш спор със себе си, смееш се със себе си, сърдиш си се, крещиш си, съюзяваш се с другото си аз срещу третото, а то ти казва да вървиш по дяволите; и всички тези емоции се лепят една през друга на физиономията ти без да ти пука, че вече останалите минувачи те взимат за луда, понеже сами те са далеч по-зле.. Те ли всъщност са забравили да си вземат розовото хапче или ти не знаеш, че понякога си будна?

I want the sky to fall in

I want lightning and thunder

I want blood instead of rain

I want the world to make me wonder

I want to walk on water

Take a trip to the moon

Give me all this and give me it soon

More drink, more dreams, more drugs

More lust, more lies, more love.

P.S.

But however hard I want

I know deep down inside

I'll never really get more hope

Or any more time.

WANT 

Скоро, скоро

Разговаряха си само по полъх от вятър и снопчета от слънчо; капчици невъобразима несъобразителност кикотливо предизвикваха алергична реакция без надежда за лечение. Кодираха мечтите си в знаците на Морз, който подремваше на хамака в задния двор. Крещяха на дъжда колко мокри и хлъзгави правеше надеждите им за междузвездно и междуселско пътуване. Подариха си лилави морски кончета в златни кутийки обвити в бръшлян за годишнината от сътворението на света. Прахосмукираха вълшебния прашец от пода в мазето, където зимата държаха виното, от което забравяш лошото и си спомняш за още неизпитаното. Свежата трева порязваше ходилата до глезените, до колената и сладка, млада кръв напояваше почвата с идеи за бъдещето и предстоящото начало. Не спираха да търсят дъха на малки горски виолетки по течението на потока под пещерата. Веднъж намерят ли всички продукти за тестото, всичко щеше да е перфектно, пълна идилия в памукови подскоци. Но и така си бе  вкусно, с аромата на сутрешна канела и дрънчене на счупени стъкълца.

Право

Онези очи, малките, най-малките, присвитите; онези, при които не ти става ясно кога притежателят се смее или обмисля кога и как точно да забие ножа; онези, които крият вътрешността толкова надълбоко, далече в черното, че е трудно да се определи цвят, форма и живост... Онези очи.. аз не желая да срещам, да виждам, да познавам.

Пътят е само един

"С цялата си несигурност, в едно съм сигурен: под най-горния пласт на своята слабохарактерност хората искат да бъдат добри и да ги обичат. Повечето им пороци практически са опит да стигнат по най-късия път до обичта. Стигне ли човек до смъртта, нищо, че е бил може би способен, с влияние, гениален, умира ли необичан, животът му положително изглежда провал, а самата смърт — смразяващ ужас. И ми се струва, че ако вие или аз трябва да избираме между два пътя на мисълта и действието, длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света."

H-O-M-E

Edit

h-o-m-e

by Maria Ilieva on Saturday, July 2, 2011 at 6:51pm

"Започнах да обиквам тукашния живот с неговата непринуденост и свободно време, хората с тяхното добродушие и щастливи усмихнати лица... Не можеш да си представиш с какъв стръвен интерес гледам на бъдещия си живот, колко богат ми се струва той и колко значителен. Аз ще си построя къща на моя коралов остров, ще живея там, ще се грижа за дървета си, ще извличам копрата от кокосовите орехи по същия начин, по който са я извличали безброй години, ще отглеждам всякакви растения в градината, ще ловя риба. Ще и имам достатъчно работа, за да запълвам времето си, но не и чак толкова много, че да затъпея. Ще имам книги, ще имам Ева, ще имам деца, надявам се, и преди всичко ще имам безкрайното разнообразие на морето и небето, свежестта на утрото, красотата на залеза и пищността на нощта. Ще си направя градина в предишния пущинак. Ще създам нещо. Годините незабелязано ще минат и когато остарея, вярвам, че ще мога да се огледам назад и да видя след себе си един щастлив, обикновен и мирен живот. По този скромен начин аз също ще съм изживял красотата."

http://www.youtube.com/watch?v=rjFaenf1T-Y 

Спасителят

Ето това ме вбесява – когато хората ти повтарят нещо, с което си се съгласил още първия път.

...

Книгата, която четях, беше онази книга, дето я бях взел от библиотеката по погрешка. Бяха ми дали друга книга и аз забелязах това едва когато си дойдох в стаята. Дадоха ми „От дебрите на Африка“ от Исак Динесен. Мислех си, че ще е противна, но не беше. Излезе много хубава книга. Аз съм съвсем некултурен, но чета много. Любимият ми писател е брат ми Д. Б., а вторият след него е Ринг Ларднър. Моят брат ми подари една книга от Рин Ларднър за рождения ми ден точно преди да отида в Пенси. В нея бяха онези много смешни, шантави пиеси и после онзи разказ за регулировчика, който се влюбил в онова много хубаво момиче, дето все карало с голяма скорост. Само че той, регулировчикът, бил женен и нито можел да се ожени за нея, нито нищо. После това момиче се пребило, защото все карало с голяма скорост. Насмалко не ме уби с този разказ. Най-обичам книга, която поне тук-таме е смешна. Чета много класически книги като „Завръщането в родината“ и други такива и ги харесвам, чета и сума книги за войни и мистерии и прочие, но не си падам много по тях. Падам си по книга, дето, след като си я прочел, ти се ще авторът, който я е написал, да ти е страшно близък приятел, та да можеш да го повикаш по телефона, когато ти се поиска. Обаче това не се случва често. Не бих имал нищо против да ударя един телефон на Исак Динесен. И на Ринг Ларднър също, само че Д. Б. ми каза, че е умрял. Да вземем обаче онази книга — „Души в окови“ от Съмърсет Моам. Четох я през лятото. Доста хубава е книгата и всичко, но не бих желал да се обадя по телефона на Съмърсет Моам. Не зная. Той просто не е от тези, на които бих искал да се обадя, и толкоз. По-скоро бих се обадил на стария Томаз Харди.

...

Не искам да си мислите, че тя беше леден сталактит или нещо подобно само защото не се целувахме и не се закачахме много. Съвсем не. Ето например ние си държахме ръцете непрекъснато. Разбира се, това не е много нещо, но с нея е страхотно да си държиш ръцете. Повечето момичета, като им уловиш ръката, държат я като умряла в твоята или пък мислят, че трябва да си мърдат ръката, като че ли се боят да не се отегчиш или нещо подобно. А с Джейн не беше така. Ще влезем в някое кино при нещо подобно и веднага ще си хванем ръцете и няма да се пуснем, докато не свърши филмът. И то без да сменяме положението или да мислим, че правим кой знае какво. С Джейн дори не ме беше грижа дали ръката ми е изпотена или не. Само знаех, че съм щастлив. Истински щастлив.

...

После взех, че позвъних на Сали Хейз. Тя учеше в пансиона на Мери А. Уудръв и знаех, че вече се е завърнала у дома си, защото получих писмо от нея преди две седмици. Не бях чак много луд по нея, но се познавахме от няколко години. С моята глупост си мислех, че е доста интелигента. А си мислех така, защото тя знаеше сума неща за театър, пиеси, литература и всички тези работи. Щом някой знае много за такива неща, трябва ти доста време да разбереш дали е глупав или не. А докато разбера за Сали, минаха години. Може би щях да разбера много по-рано, ако не бяхме се натискали толкова. Бедата ми е, че започна ли да се натискам с някое момиче, все си мисля, че е доста интелигентно. Между двете неща няма никаква връзка и въпреки това все така си мисля.

...

Ако искате да знаете истината, изобщо не обичам много театъра. Е, все е по-добър от киното, но съвсем не си струва да се прехласваш по него. Преди всичко мразя актьорите. Никога не играят човешки. Само си мислят, че играят така. Някои от добрите наподобяват хората донякъде, но съвсем не така, че да ти е приятно да ги гледаш. Ако ли пък някой актьор е наистина добър, веднага си личи, че съзнава, че е добър, и това разваля всичко. Да вземем например сър Лорънс Оливие. Гледах го в „Хамлет“. Миналата година Д. Б. ни заведе с Фийби да го видим. Първо ни заведе на обед и после на филма. Той го беше гледал и така ни говори за него през време на обеда, че нямах търпение да го видя. Но не ми хареса много. Просто не мога да разбера какво е чак толкова чудесно у сър Лорънс Оливие, там е работата. Има страхотен глас и е дяволски красив мъж, и много приятно е да го гледаш, като върви или се дуелира, или нещо такова, но съвсем не приличаше на Хамлет, какъвто го описа Д. Б. Повече приличаше на някакъв генерал, а не на един тъжен, затворен в себе си младеж. Най-хубавото място в целия филми беше, когато братът на Офелия — този, дето се дуелира с Хамлет най-накрая заминаваше и баща му му изсипа куп съвети. Докато баща му сипеше съветите, тази Офелия само се закачаше с брат си — ту му вземе сабята, ту го дразни и какво ли не, а той уж слуша как мъдрува баща му. Това ми допадна. Голямо удоволствие ми направи, но такива работи не се виждат често, Фийби пък хареса само когато Хамлет си галеше кучето по главата. То й се видя и смешно, и хубаво, и така си беше. Ще трябва да взема до прочета пиесата. Лошото ми е, че такива пиеси трябва да си ги чета сам. Играе ли ми ги актьор, едва мога да слушам. Все ме е страх, че ей сега ще започне да се преструва.

...

Най-хубавото нещо обаче в този музей беше, че винаги всичко си седеше на мястото. Никой не мърдаше от мястото си. Можеш да отидеш сто хиляди пъти и онзи ескимос все тъкмо ще е уловил двете риби, птиците ще продължават да си летят на юг, елените, с хубави рога и стройни тъничка крака, все ще си пият от това изворче, а индианката с разголените гърди все ще си тъче същото одеяло. Никой не се е променил. Единственото нещо, което ще се е променило, ще си ти самият. Не защото ще си много по-стар или нещо подобно. Не е точно там работата. Но просто ще си различен, и туйто. Този път ще си с палто. Или пък с момичето, което е вървяло до тебе в редицата последния път, сега ще е болно от скарлатина и ти ще вървиш с друго момиче. Или пък някоя друга учителка ще замества мис Ейглетингър и ще води класа. Или ще си чул майка си и баща си да се пердашат страшно в банята. Или пък ще си минал покрай някоя локва по улицата, в която се виждат разноцветни дъги от бензина в нея. Мисълта ми е, все ще си някак си различен — но все не мога да обясня добре. И дори да можех, не зная дали би ми се искало.

...

Но мисълта ми е,че повечето пъти сам не знаеш какво те интересува най-много, докато не си започнал да говориш за нещо,което не те интересува въобще.

...

В хотела пристигнах твърде рано, затова седнах на един от онези кожени дивани точно до часовника в хола и взех да наблюдавам момичетата. Много училища бяха вече разпуснати и милион момичета седяха или стърчаха наоколо и чакаха гаджетата си. Момичета кръстосали крака, момичета некръстосали крака, момичета със страшно хубави крака, момичета, които изглеждаха чудесни момичета, момичета, които ти се струваше, че ще излязат уличници, ако ги опознаеш по-отблизо. Наистина гледката беше приятна, ако ме разбирате. Но донякъде беше и потискаща, защото все се питах какво ли има да им мине през главата, дявол да го вземе. Като завършат училище и колежа, искам да кажа. Представях си, че повечето от тях вероятно ще се оженят за някои нехранимайковци. Такива, които само знаят да разправят колко бензин хабят идиотските им коли на сто мили. Или такива, дето се сърдят като деца, ако ги биеш на голф или дори на някаква глупава игра като пинг-понг. Подли типове. Типове, които никога не четат книги. Скучни типове — но тук трябва да съм много внимателен. Искам да кажа, когато наричам някои хора скучни. Никак не разбирам кои хора са скучни и кои не. Наистина не разбирам.

...

На края на първото действие излязохме заедно с другите фукльовци да изпушим по една цигара. Ама че фукане падна! Никога не съм виждал толкова преструванковци накуп, всички пушат, та ушите им пукат, и разговарят за пиесата така високо, че всеки може да ги чуе и разбере колко са умни. Един загубен киноактьор стоеше до нас и пушеше. Не му зная името, но вечно играеше във военни филми ролята на тип, който се изплашва преди сражението. С него беше една блестяща блондинка и двамата се мъчеха да си дадат вид на много отегчени и прочие, а той като че ли дори не забелязваше, че хората го гледат. Скромен, та не се трае! Много ми беше забавно. Моята Сали не беше много разговорлива — само дето се превъзнасяше по двамата Лънт и току зяпаше наоколо и позираше. После изведнъж зърна някакъв фукльо на другия край на фоайето. Някакъв франт, облечен в един от онези много тъмносиви костюми и жилетка на квадрати. Строго аристократичен. Важна птица. Застанал беше до стената, убиваше се да пуши и имаше вид на адски отегчен. Моята Сали все повтаряше: „Познавам това момче отнякъде.“ Вечно познаваше някого, където и да я заведеш, или пък си мислеше, че познава. Повтаря го, докато се отегчих страшно и й казах: — Защо не отидеш да го разцелуваш сърдечно, щом го познаваш? Ще му стане приятно.

Тя се разсърди, като казах така. Най-после обаче франтът я забеляза и дойде при нас да я поздрави. Да бяхте видели само как я поздрави! Като че ли не бяха се виждали от двайсет години. Сякаш са били къпани в едно корито или нещо такова, когато са били малки. Истински стари приятели. Приповръща ми се, като ги гледах. Но най-смешното е, че те сигурно се бяха срещали само веднъж на някоя идиотска забава. Най-после, като свършиха с лигавщините, моята Сали ме представи. Името му беше Джордж не зная кой си — не помня вече — и учеше в Алдовър. Много важно! Да го бяхте видели, когато Сали го запита как му харесва пиесата. Той беше от тези преструванковци, които имат нужда от простор, когато отговарят на въпроса ви. Отстъпи назад и стъпи право на крака на дамата зад него. Сигурно й е счупил всичките пръсти. Каза, че самата пиеса не е шедьовър, но двамата Лънт са истински ангели. Ангели! За бога, ангели били! Уби ме. Тогава почнаха със Сали да говорят за куп общи познати. По-позьорски разговор едва ли сте чували. Бързаха да споменат някое място и веднага ще се сетят за някого, който живее там, и ще му кажат името. Съвсем ми беше дошло до повръщане, когато стана време да си седнем на местата. Честна дума! Но като свърши другото действие, те продължиха идиотския си скучен разговор. Продължиха да измислят разни места и имена на хора, които живеят там. Най-лошото беше, че този перко имаше много преструвански глас, такъв един уморен, снобски глас. Също като момиче. Хич не се поколеба да ми обсеби момичето, копелето. За миг дори си помислих, че ще влезе и в таксито след представлението, защо вървя с нас близо две преки, но каза, че имал среща с някаква компания перковци на коктейл. Можех да си ги представя насядали около някой бар, с идиотските си жилетки на квадрати, как критикуват пиеси и книги и жени с тези уморени, снобски гласове. Убиват ме тези момчета. Докато дойдем до таксито, вече бях намразил моята Сали, след като слушах това престорено Алдовърско копеле близо десет часа.

...

Превъзмогнеш ли веднъж тези мистър винсъновци, ще започнеш да се доближаваш до онези знания, които ще станат много скъпи на сърцето ти. Но, разбира се, това ще стане, ако ги искаш и ако ги търсиш и проявиш търпение. Между другото ще откриеш, че не си първият, който е бил объркан, уплашен и дори отвратен от хорското поведение. Ти ще се зарадваш и насърчиш, като разбереш, че съвсем не си единственият. Много, безброй много хора са се вълнували като тебе за морални и духовни проблеми. За щастие някои от тях са записвали вълненията си. От тях можеш да се поучиш — ако поискаш. Тъй като един ден други ще се поучат от тебе, ако си имал нещо да им кажеш. Има нещо много красиво в такова заимстване… То не е образование. То е история. Поезия!

Той млъкна и отпи от чашата си. После почна пак. Братче, как се беше увлякъл. Добре, че не се опитах да го спра или нещо подобно.

— Не искам да ти внушавам, че само образованите и учените хора могат да дадат нещо ценно на света — продължи той. — Не е така. Но подчертавам, че образованите и учените хора, ако имат преди всичко блестящ и творчески ум — което за съжаление е рядко, — могат да оставят несравнимо по-ценно наследство, отколкото онези, които имат само блестящ и творчески ум. Те се стремят да се изразяват по-ясно и обикновено упорито довеждат своите замисли докрай. А и най-важното е, че деветдесет на сто от тях са по-скромни от неучените, макар и мислещи хора. Разбираш ли изобщо какво говоря?

...

Ако искаш да развалиш настроенито на някого - дай му куп празни съвети,докато си търсиш инициалите по вратата на клозета - то стига..

...

Тази пропаст, към която си полетял е особена пропаст, ужасия.Този, който пада в нея, никога няма да почувства дъното. Само пада все по-надолу и по-надолу. Това става с хората, които някога в живота си са търсили нещо, което средата им не може да им даде. Затова те са се отказали а търсят. Отказали са се още преди да започнат да търсят.

There.. forever lost

 

Хармонията с природата помага за духовното израстване. Свежо и зелено, синьо небе и чист въздух, мир и покой - забъркайте всички съставки до получаване на смес, която единствено е способна да прочисти главата ви от.. не зная, от всичко?! :)

П.П. Неслучайно, когато хората, разхождайки се в планината, се разминават, се поздравяват, без да се познават, но с усмивка - защото когато сме сред природата сякаш сме най-човечни, чисти и добри, а долу, долу в цивилизацията хората се превръщат в зверове, мрачни, бързат.

http://www.youtube.com/watch?v=wmakOt65At4

СМИСЪЛЪТ

"...разсъждавам какво е ад. Твърдя, че това е страданието да си неспособен да обичаш"

Има цялата нощ и Луната, за да и разкаже всичко и дори ще им остане време да помълчат......

напоследък.. (:

I'm just like losing my faith with humanity.......

Catch me in the rye..

http://www.youtube.com/watch?v=EYj7OTPZEiY

O, Jenny's a' weet, poor body,
Jenny's seldom dry:
She draigl't a' her petticoatie,
Comin thro' the rye!
 
Comin thro' the rye, poor body,
Comin thro' the rye,
She draigl't a' her petticoatie,
Comin thro' the rye!

Gin a body meet a body
Comin thro' the rye,
Gin a body kiss a body,
Need a body cry?

Gin a body meet a body
Comin thro' the glen,
Gin a body kiss a body,
Need the warl' ken?

Gin a body meet a body
Comin thro' the grain;
Gin a body kiss a body,
The thing's a body's ain.
Ev'ry Lassie has her laddie,
Nane, they say, have I,
Yet all the lads they smile on me,
When comin' thro' the rye.

Robert Burns

Мъничко, злобничко, нахално, обича да се бута и мирише на смърт; що е то?

Те са навсякъде, хилядите (сякаш) безсмъртни войни на града – старите хора. Може отстрани да звучи адски цинично, но представата в главата ми не би могла да има по-благ вид и по-мек привкус от настоящия. Сблъсъкът с тях и класифицирането им, като онази част от обществото, която само пречи, произтичат от опита. А най-пресният – преди броени часове имах желанието (и все пак необходимостта) да приключа с една бърза най-обикновена човешка нужда на път по работа и минавайки покрай любимото учебно заведение, СУ, реших, че не би изникнало по-благоприятно място да свърша въпросната задача. Опитвайки да се вляза обаче, установих, че това няма как да се случи, понеже бях (буквално!!) сграбчена и изхвърлена (не, не преувеличавам, студените кокалести ръце почти ми направиха синки), което безумно много ме възмути. Та това е най-пресният случай, нищо особено, но това е на всяка крачка – бутат се, изискват да им се засвидетелства уважение, без да съм сигурна, че наистина са го заслужили (наиситна възрастта е фактор, който обаче не винаги асоциирам с мъдрост и добродушие), тръгват да прекосяват половината град, наистина много километри, в продължение на много часове(наистина) само да си купят кило картофи, които са по-евтини с 3 стотинки от онези, в кварталния плод-зеленчук, нямат чувство за равновесие и за себеусещане в пространството, но най-вече – са злобни. Тази злоба, насъбирана цял живот, явно е нужно все пак да се излее. На кого – на всеки, особено пък на по-младите – просто да си знаят от малки, че това, което ги чака не са дъгички и цветенца, че животът смърди ужасно на лайна – просто да го напомнят. И за това, че те са преживели повечето години не по начина, по който им се е искало, трябва като вече са стари да покажат колко малко смисъл има всичко. И какво ще си каже някой – все едно пък, че и ти няма да станеш на 130 години, да си боядисаш синя косата, да изперкаш тотално, да се буташ в несвяст и да смърдиш на едноседмична котешка пикня – ами НЕ, преди да стигна това положение си пожелавам да ме няма, да си почивам на спокойствие долу в черната земя.

П.П. Ами не. (: Не искам да звуча гневно и толкова грозно, хич не искам. Искам всички стари хора да са мили и добрички сладурковци, да са учтиви, забавни, мъдри и пълни с живот. Да се обичат, да се държат за ръка по улицата, все едно току-що са си казали за пръв път „обичам те“, да обичат и другите. Но материята, с която работя, примерите и опитът, който черпя идват направо от живота, от живите хора, които виждам по улиците, и ги гледам (или поне се старая) по най-обективния начин; а не решавам да се занимавам в измислени герои. ;]

One favourite couple

Vaudeville V

Vaudeville IV

Vaudeville III