Спасителят

Ето това ме вбесява – когато хората ти повтарят нещо, с което си се съгласил още първия път.

...

Книгата, която четях, беше онази книга, дето я бях взел от библиотеката по погрешка. Бяха ми дали друга книга и аз забелязах това едва когато си дойдох в стаята. Дадоха ми „От дебрите на Африка“ от Исак Динесен. Мислех си, че ще е противна, но не беше. Излезе много хубава книга. Аз съм съвсем некултурен, но чета много. Любимият ми писател е брат ми Д. Б., а вторият след него е Ринг Ларднър. Моят брат ми подари една книга от Рин Ларднър за рождения ми ден точно преди да отида в Пенси. В нея бяха онези много смешни, шантави пиеси и после онзи разказ за регулировчика, който се влюбил в онова много хубаво момиче, дето все карало с голяма скорост. Само че той, регулировчикът, бил женен и нито можел да се ожени за нея, нито нищо. После това момиче се пребило, защото все карало с голяма скорост. Насмалко не ме уби с този разказ. Най-обичам книга, която поне тук-таме е смешна. Чета много класически книги като „Завръщането в родината“ и други такива и ги харесвам, чета и сума книги за войни и мистерии и прочие, но не си падам много по тях. Падам си по книга, дето, след като си я прочел, ти се ще авторът, който я е написал, да ти е страшно близък приятел, та да можеш да го повикаш по телефона, когато ти се поиска. Обаче това не се случва често. Не бих имал нищо против да ударя един телефон на Исак Динесен. И на Ринг Ларднър също, само че Д. Б. ми каза, че е умрял. Да вземем обаче онази книга — „Души в окови“ от Съмърсет Моам. Четох я през лятото. Доста хубава е книгата и всичко, но не бих желал да се обадя по телефона на Съмърсет Моам. Не зная. Той просто не е от тези, на които бих искал да се обадя, и толкоз. По-скоро бих се обадил на стария Томаз Харди.

...

Не искам да си мислите, че тя беше леден сталактит или нещо подобно само защото не се целувахме и не се закачахме много. Съвсем не. Ето например ние си държахме ръцете непрекъснато. Разбира се, това не е много нещо, но с нея е страхотно да си държиш ръцете. Повечето момичета, като им уловиш ръката, държат я като умряла в твоята или пък мислят, че трябва да си мърдат ръката, като че ли се боят да не се отегчиш или нещо подобно. А с Джейн не беше така. Ще влезем в някое кино при нещо подобно и веднага ще си хванем ръцете и няма да се пуснем, докато не свърши филмът. И то без да сменяме положението или да мислим, че правим кой знае какво. С Джейн дори не ме беше грижа дали ръката ми е изпотена или не. Само знаех, че съм щастлив. Истински щастлив.

...

После взех, че позвъних на Сали Хейз. Тя учеше в пансиона на Мери А. Уудръв и знаех, че вече се е завърнала у дома си, защото получих писмо от нея преди две седмици. Не бях чак много луд по нея, но се познавахме от няколко години. С моята глупост си мислех, че е доста интелигента. А си мислех така, защото тя знаеше сума неща за театър, пиеси, литература и всички тези работи. Щом някой знае много за такива неща, трябва ти доста време да разбереш дали е глупав или не. А докато разбера за Сали, минаха години. Може би щях да разбера много по-рано, ако не бяхме се натискали толкова. Бедата ми е, че започна ли да се натискам с някое момиче, все си мисля, че е доста интелигентно. Между двете неща няма никаква връзка и въпреки това все така си мисля.

...

Ако искате да знаете истината, изобщо не обичам много театъра. Е, все е по-добър от киното, но съвсем не си струва да се прехласваш по него. Преди всичко мразя актьорите. Никога не играят човешки. Само си мислят, че играят така. Някои от добрите наподобяват хората донякъде, но съвсем не така, че да ти е приятно да ги гледаш. Ако ли пък някой актьор е наистина добър, веднага си личи, че съзнава, че е добър, и това разваля всичко. Да вземем например сър Лорънс Оливие. Гледах го в „Хамлет“. Миналата година Д. Б. ни заведе с Фийби да го видим. Първо ни заведе на обед и после на филма. Той го беше гледал и така ни говори за него през време на обеда, че нямах търпение да го видя. Но не ми хареса много. Просто не мога да разбера какво е чак толкова чудесно у сър Лорънс Оливие, там е работата. Има страхотен глас и е дяволски красив мъж, и много приятно е да го гледаш, като върви или се дуелира, или нещо такова, но съвсем не приличаше на Хамлет, какъвто го описа Д. Б. Повече приличаше на някакъв генерал, а не на един тъжен, затворен в себе си младеж. Най-хубавото място в целия филми беше, когато братът на Офелия — този, дето се дуелира с Хамлет най-накрая заминаваше и баща му му изсипа куп съвети. Докато баща му сипеше съветите, тази Офелия само се закачаше с брат си — ту му вземе сабята, ту го дразни и какво ли не, а той уж слуша как мъдрува баща му. Това ми допадна. Голямо удоволствие ми направи, но такива работи не се виждат често, Фийби пък хареса само когато Хамлет си галеше кучето по главата. То й се видя и смешно, и хубаво, и така си беше. Ще трябва да взема до прочета пиесата. Лошото ми е, че такива пиеси трябва да си ги чета сам. Играе ли ми ги актьор, едва мога да слушам. Все ме е страх, че ей сега ще започне да се преструва.

...

Най-хубавото нещо обаче в този музей беше, че винаги всичко си седеше на мястото. Никой не мърдаше от мястото си. Можеш да отидеш сто хиляди пъти и онзи ескимос все тъкмо ще е уловил двете риби, птиците ще продължават да си летят на юг, елените, с хубави рога и стройни тъничка крака, все ще си пият от това изворче, а индианката с разголените гърди все ще си тъче същото одеяло. Никой не се е променил. Единственото нещо, което ще се е променило, ще си ти самият. Не защото ще си много по-стар или нещо подобно. Не е точно там работата. Но просто ще си различен, и туйто. Този път ще си с палто. Или пък с момичето, което е вървяло до тебе в редицата последния път, сега ще е болно от скарлатина и ти ще вървиш с друго момиче. Или пък някоя друга учителка ще замества мис Ейглетингър и ще води класа. Или ще си чул майка си и баща си да се пердашат страшно в банята. Или пък ще си минал покрай някоя локва по улицата, в която се виждат разноцветни дъги от бензина в нея. Мисълта ми е, все ще си някак си различен — но все не мога да обясня добре. И дори да можех, не зная дали би ми се искало.

...

Но мисълта ми е,че повечето пъти сам не знаеш какво те интересува най-много, докато не си започнал да говориш за нещо,което не те интересува въобще.

...

В хотела пристигнах твърде рано, затова седнах на един от онези кожени дивани точно до часовника в хола и взех да наблюдавам момичетата. Много училища бяха вече разпуснати и милион момичета седяха или стърчаха наоколо и чакаха гаджетата си. Момичета кръстосали крака, момичета некръстосали крака, момичета със страшно хубави крака, момичета, които изглеждаха чудесни момичета, момичета, които ти се струваше, че ще излязат уличници, ако ги опознаеш по-отблизо. Наистина гледката беше приятна, ако ме разбирате. Но донякъде беше и потискаща, защото все се питах какво ли има да им мине през главата, дявол да го вземе. Като завършат училище и колежа, искам да кажа. Представях си, че повечето от тях вероятно ще се оженят за някои нехранимайковци. Такива, които само знаят да разправят колко бензин хабят идиотските им коли на сто мили. Или такива, дето се сърдят като деца, ако ги биеш на голф или дори на някаква глупава игра като пинг-понг. Подли типове. Типове, които никога не четат книги. Скучни типове — но тук трябва да съм много внимателен. Искам да кажа, когато наричам някои хора скучни. Никак не разбирам кои хора са скучни и кои не. Наистина не разбирам.

...

На края на първото действие излязохме заедно с другите фукльовци да изпушим по една цигара. Ама че фукане падна! Никога не съм виждал толкова преструванковци накуп, всички пушат, та ушите им пукат, и разговарят за пиесата така високо, че всеки може да ги чуе и разбере колко са умни. Един загубен киноактьор стоеше до нас и пушеше. Не му зная името, но вечно играеше във военни филми ролята на тип, който се изплашва преди сражението. С него беше една блестяща блондинка и двамата се мъчеха да си дадат вид на много отегчени и прочие, а той като че ли дори не забелязваше, че хората го гледат. Скромен, та не се трае! Много ми беше забавно. Моята Сали не беше много разговорлива — само дето се превъзнасяше по двамата Лънт и току зяпаше наоколо и позираше. После изведнъж зърна някакъв фукльо на другия край на фоайето. Някакъв франт, облечен в един от онези много тъмносиви костюми и жилетка на квадрати. Строго аристократичен. Важна птица. Застанал беше до стената, убиваше се да пуши и имаше вид на адски отегчен. Моята Сали все повтаряше: „Познавам това момче отнякъде.“ Вечно познаваше някого, където и да я заведеш, или пък си мислеше, че познава. Повтаря го, докато се отегчих страшно и й казах: — Защо не отидеш да го разцелуваш сърдечно, щом го познаваш? Ще му стане приятно.

Тя се разсърди, като казах така. Най-после обаче франтът я забеляза и дойде при нас да я поздрави. Да бяхте видели само как я поздрави! Като че ли не бяха се виждали от двайсет години. Сякаш са били къпани в едно корито или нещо такова, когато са били малки. Истински стари приятели. Приповръща ми се, като ги гледах. Но най-смешното е, че те сигурно се бяха срещали само веднъж на някоя идиотска забава. Най-после, като свършиха с лигавщините, моята Сали ме представи. Името му беше Джордж не зная кой си — не помня вече — и учеше в Алдовър. Много важно! Да го бяхте видели, когато Сали го запита как му харесва пиесата. Той беше от тези преструванковци, които имат нужда от простор, когато отговарят на въпроса ви. Отстъпи назад и стъпи право на крака на дамата зад него. Сигурно й е счупил всичките пръсти. Каза, че самата пиеса не е шедьовър, но двамата Лънт са истински ангели. Ангели! За бога, ангели били! Уби ме. Тогава почнаха със Сали да говорят за куп общи познати. По-позьорски разговор едва ли сте чували. Бързаха да споменат някое място и веднага ще се сетят за някого, който живее там, и ще му кажат името. Съвсем ми беше дошло до повръщане, когато стана време да си седнем на местата. Честна дума! Но като свърши другото действие, те продължиха идиотския си скучен разговор. Продължиха да измислят разни места и имена на хора, които живеят там. Най-лошото беше, че този перко имаше много преструвански глас, такъв един уморен, снобски глас. Също като момиче. Хич не се поколеба да ми обсеби момичето, копелето. За миг дори си помислих, че ще влезе и в таксито след представлението, защо вървя с нас близо две преки, но каза, че имал среща с някаква компания перковци на коктейл. Можех да си ги представя насядали около някой бар, с идиотските си жилетки на квадрати, как критикуват пиеси и книги и жени с тези уморени, снобски гласове. Убиват ме тези момчета. Докато дойдем до таксито, вече бях намразил моята Сали, след като слушах това престорено Алдовърско копеле близо десет часа.

...

Превъзмогнеш ли веднъж тези мистър винсъновци, ще започнеш да се доближаваш до онези знания, които ще станат много скъпи на сърцето ти. Но, разбира се, това ще стане, ако ги искаш и ако ги търсиш и проявиш търпение. Между другото ще откриеш, че не си първият, който е бил объркан, уплашен и дори отвратен от хорското поведение. Ти ще се зарадваш и насърчиш, като разбереш, че съвсем не си единственият. Много, безброй много хора са се вълнували като тебе за морални и духовни проблеми. За щастие някои от тях са записвали вълненията си. От тях можеш да се поучиш — ако поискаш. Тъй като един ден други ще се поучат от тебе, ако си имал нещо да им кажеш. Има нещо много красиво в такова заимстване… То не е образование. То е история. Поезия!

Той млъкна и отпи от чашата си. После почна пак. Братче, как се беше увлякъл. Добре, че не се опитах да го спра или нещо подобно.

— Не искам да ти внушавам, че само образованите и учените хора могат да дадат нещо ценно на света — продължи той. — Не е така. Но подчертавам, че образованите и учените хора, ако имат преди всичко блестящ и творчески ум — което за съжаление е рядко, — могат да оставят несравнимо по-ценно наследство, отколкото онези, които имат само блестящ и творчески ум. Те се стремят да се изразяват по-ясно и обикновено упорито довеждат своите замисли докрай. А и най-важното е, че деветдесет на сто от тях са по-скромни от неучените, макар и мислещи хора. Разбираш ли изобщо какво говоря?

...

Ако искаш да развалиш настроенито на някого - дай му куп празни съвети,докато си търсиш инициалите по вратата на клозета - то стига..

...

Тази пропаст, към която си полетял е особена пропаст, ужасия.Този, който пада в нея, никога няма да почувства дъното. Само пада все по-надолу и по-надолу. Това става с хората, които някога в живота си са търсили нещо, което средата им не може да им даде. Затова те са се отказали а търсят. Отказали са се още преди да започнат да търсят.